Днеска си мисля за всичките тези предавания, които се извъртяха по Нова Година. Нали се сещате - събитията от изминалите 12 месеца, кой умрял, кой се родил, най-смешен видео клип, най-велик спортист, политик и т.н. и т.н. Целият този филм съм го гледал. Няколко пъти. Да не кажа няколко десетки пъти. Барабар с рекламите за най-бялото пране и най-чистия тоалет. И затова вече не може да ме изненада.
Всичко се е превърнало в рутина. Това да ходим на работа, която не ни харесва, да пазаруваме боклуци, които не ни трябват, да казваме на човека до нас, че го обичаме, но всъщност да не ни пука за него. Както и това да сме добри по Коледа, а след Нова Година пак да почнем да се цакаме един друг.
Нова Година - Нов Късмет!
Ден след ден с рутината мечтите изчезват. Или може би само при мен е така? Виж секретарката преди Коледа мечтаеше за лачени ботуши. А шефа напоследък се е размечтал за яхта.
И все пак, когато спрем да вярваме в мечтите не идва ли цинизмът? Това самодоволство, че прекрасно знаем, че чудеса няма. Но и също така знаем, че животът утре ще бъде такъв какъвто е бил вчера. Готови да осмеем и смачкаме всеки, който си помисли, че може да промени нещо.
Добре дошли в света на рутината, съобразяването и цинизма. Тук мечтите са забранени!
Все пак се надявам Оскар Уайлд да е бил прав казвайки: "Всички сме в канала, но някои от нас гледат към звездите!"
Честита Нова Година с пожелания за повече мечти!
И наздраве!
www.dneska.com

Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска ходих в поредния новооткрит Мол. По принцип мразя такива сборища, но имах да убия няколко часа и реших да рискувам.
Всичко живо се беше юрнало като за последно в изненадващо бедния откъм магазини комплекс. То е ясно, че при тея наеми и липса на клиенти се перат пари, но явно вече и на авоарите за препиране им се вижда края.
Влизайки ме лъхна свежа струя въздух, но типа пред мен май не се беше къпал от отварянето на предния Мол и се задавих като останах с вкус на нещо възкисело.
Вътре цареше изкуствено приповдигната атмосфера, подклаждана от игривата музика, клоуните и непрекъснатите приветствия по радиоуредбата. Все пак на няколко места забелязах, че все още се извършват довършителни работи. Това беше първото ми впечатление и на последния етаж, където двама бачкери бяха провесили между две вишки въже и пускаха желаещите по него завързани с халка под нестихващите възгласи на насъбралите се сеирджии. При всяко спускане обаче техен колега събираше на смелчаците по 5 лева. Кой знае пък - може би чорбаджията на Мола не им беше платил и сега избиваха надника?
"На информация при мен е загубилият се петгодишен Максимилиан Красимиров Чернокожев." прозвуча по високоговорителите отегченият глас на мъж работещ на минимална работна заплата. Жената от семейството крачещо вяло пред мен се ослуша като куче гонче и дръпна дъщеричката си: "Ти знаеш ли си трите имена, бе?" Малкото се ококори и засрича: "Патриция...ммм..."
"Вичо! Дъщеря ти не си знае имената!", изписка майката към мъжагата, който тъкмо се усмихваше на продавачката от парфюмерията.
"Еми, аз ти казах да не я кръщаваме с това чуждото име! То и аз докато го науча ми минаха бащинските!"
"Ела маме, повтаряй след мене: Патриция Вичева Сербезова! Патриция..."
От декламирането ме изтръгна позната воня. Пред мен вървеше оня от входа, но явно се беше напръскал с Dolce & Gabbana на аванта и сега двете миризми се бореха за надмощие. Все пак Dolce отстъпваше по точки пред натуралния мускус.
Наистина добре облечен бизнесмен крещеше по телефона си на слизане с ескалатора: "Да го е*а в мръсния пе****ст! Слушай! Няма да му плащаш нито лев! Той не заслужава!" И като затвори се огледа победоносно. Мислех, че тези бизнес фрази бяха запазени за докерския бранш, но явно езикът не търпи застой и се обогатява с всеки изминат ден. Това ми убеждение бе затвърдено и в магазина за хранителни стоки, където горното словосъчетание се употребяваше поголовно от различни на вид и мирис субекти, а вариациите нямаха чет! По лицата на повечето продавачки се бе изписала убийствена досада, контрастираща рязко с все по-хитовата музика дънеща над главите ни. Беззъбо бебе ревеше та се късаше докато майка му ровеше в някакъв кош с бои за коса и си мърмореше: "Е, как може да нямат светъл кестен! Ванчето вчера оттук го е взела!"
В моловете накрая винаги ме обзема чувство на отвращение към всичката тая паплач тръгнала да пазарува и въртяща се като "скот в скотобойна" от магазин в магазин. Същевременно обаче и ми става жал...
Дали от противоречивите чувства или не, усетих, че ми се завива свят и тръгнах да излизам. На изхода огромен плюшен и нахилен Мики Маус раздаваше портокали, кланяйки се и махайки с лапа. Явно времената когато портокалите бяха само с връзки са се запечатали дълбоко в родовата ни памет, защото всеки се блъскаше и ръгаше само и само да се добере до заветния цитрус! Камарата мускули до мен не прецени крачката си и жестоко настъпа крака на Мики Мауса, който изпсува цветисто и пропъди майките с деца към Donald Duck.
Вече навън затворих очи и поех дълбоко въздух. Усетих позната миризма.
Пот, Dolce, портокал...
www.dneska.com

Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска изпратих англичанина. Купи къща плачеща за ремонт, но шефът му обеща, че ще се погрижи за това. На мен от сега ми е ясно кой ще търчи по майстори. Може би за загрявка шефът ме прати да подам някакви формуляри, защото счетоводителят го нямаше. А може би го мързеше. Ако не сте се сблъсквали с родната администрация, то вие не знаете какво е солта на живота. Или някои други подправки. Опашката беше по трима. От тези, на които не знаеш дали този до тебе е всъщност пред или зад тебе. Затова се гледаш с другите накриво и си готов всеки момент да избухнеш, ако някой се опита да те пререди. След 40 мин. ми дойде реда, но се оказа, че са сменили бланките и трябва да попълвам наново. Явно нечий министерски шурей и/или баджанак беше в бизнеса с формулярите. Промяната беше незначителна, но чиновничката не приемаше да се поправя старата бланка. Книжарницата на ъгъла нямаше от новите. Три книжарници по-надолу намерих и след един час бях отново на опашката. Типът пред мен беше автоинструктор и разправяше разни шаблонни шофьорски истории, като от листовки, на които знаех края преди да ги е започнал. Но поне времето минаваше по-бързо. Изведнъж видях да влиза бивша съученичка, с която не се бяхме виждали от години. Оказа се, че е началничка на отдела, където чаках. Покани ме в офиса си на кафе, а документите ми даде на секретарката си да ги уреди. След настръхналата опашка се бях озовал в друг свят и усетих как напрежението ми се разсея. Разприказвахме се. От дума на дума стигнахме до обичайната тема как нищо не върви в държавата. Докато тя се разпалваше все повече и повече, телефонът й на бюрото почна да звъни. Не му обръщайки внимание тя продължаваше: "Така е щото в тая държава никой не си върши работата!" Телефонът позвъня още малко и като разбра, че няма да му обърнат внимание, млъкна. Излязох от сградата с изрядно подготвени и подпечатани документи. Слънцето грееше, полицаят на ъгъла чоплеше семки - всичко беше наред!
www.dneska.com

Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска продължаваме да търсим къщата на мечтите на британеца. Вече бях изгубил надежда, че ще си хареса нещо, когато попаднахме на Грациела, брокер - стажант на около 25. Това "стажант" ме накара да се подсмихна и се приготвих да чуя пак куп небивалици. Грациела обаче имаше друг подход. Седна отзад с Хари и докато аз карах, взе да му говори. Вкара му нелош английски и за няма и пет минути създаде задушевна атмосфера. За къщата все още не обелваше и дума. Но в огледалото гледах, че му показва някакви брошури наведена към него. Нямах представа какви са, а май и той нехаеше, защото го виждах как я зяпа в деколтето. Завоите бяха остри и ту тя беше върху него, ту той върху нея. На половината път я чух да му обяснява, че за нея е важна не само продажбата, но и как се чувстват купувачите в новия си имот и след това. Така че тя периодично ги навестява и им съдейства ако имат нужда от нещо. Грациела уж между другото спомена, че обича английската кухня, но че за съжаление на този етап умее да готви само български ястия. Дадох газ да стигнем по-бързо, но не можах да преценя завоя. Завих рязко и Грациела отзад изписка затисната под Хари.
Вече ми беше ясно, че къщата е наполовина продадена. Само се молех да е нещо що годе свястно. Преди да слезем брокерката смутолеви, че трябвало да се пооправи това онова, но тя познавала отлични майстори и нямало да е проблем.
Къщата беше като декор от филм за края на света. Хари мислеше, че е романтична. Може би вече си представяше как Грациела се суети около печката по пеньоар и му готви български манджи. Изтъкнах, че романтиката ще е пълна, когато майсторите дойдат и започнат с номерата. GSM-a на Грациела звънна. За три минути употребих цялото си красноречие, за да го накарам да се върне в реалността.
Набутах го в колата и отпраших с мръсна газ. В огледалото видях как брокерката гледа след нас на фона на съборетината, отразяваща сякаш рухналите й мечти.
www.dneska.com

Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска пристигна някакъв приятел на шефа. Англичанин, тръгнал да си търси имот. Или по-точно къща с двор. Шефът ми го зачисли и заръча да не се отделям от него, докато не намерим каквото търси. Изпечатахме един куп оферти, качихме се в колата и тръгнахме.
Хари е за пръв път в България и си мисли, че щом сме в Европейския Съюз разликите с Обединеното Кралство се свеждат до обратното движение, азбуката и езика. На мен се падна сложната задача, хем да го въведа в действителността, хем да не го уплаша.
Брокерът, който ни показа първата къща беше с тридневна брада, а и лъхаше на вино ("Трите Мечки", ако не се лъжа). Държеше се сякаш притежава изключителните права за продажба на къщи в България. Само с един поглед даде на англичанина да разбере какво мисли за него и му поиска два пъти повече от цената в офертата. Обоснова се, че имотите в този край са подценени, а и цените ще се вдигнат след като влезем в Европейския Съюз. Поправих го, че вече сме в Европейския Съюз.
Следващите няколко къщи не харесаха на англичанина, а и историите на брокерите се повтаряха до баналност - Невероятна инвестиция, цените щели да растат, перфектни съседи, "Ще я купувате ли, че днес имам още два огледа, а и трябва да направя снимки за американеца дето иска да я купи онлайн." Цялата работа започна да ми прилича на нашите автоджамбази, дето ходеха навремето за коли в Германия. От автокъща на автокъща. И в последния ден преди да им изтече визата, когато вече няма накъде, се купува най-големия дарак.
За англичанина опасност да му изтече визата няма. Така, че утре продължаваме!
www.dneska.com

Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска обядвах в кварталния ресторант "При Нгуен". Самият Нгуен е симпатичен тип на около... всъщност при тях никога не можеш да си сигурен за възрастта. Важното е, че се пада братовчед по майчина линия на Гуен Стефани. Или поне така казва.
В градинката пред ресторанта винаги се навърта кварталният пес Чарли. Добродушен помияр с червена капса на дясното ухо. С него си имаме закачка - аз му казвам да стои по-далеч от ресторанта, а той ми лавва. Днеска Чарли явно се беше защурал някаде подир кучката с жълтата капса.
При Нгуен цареше оживление. В ресторанта се мотаеха още десетина негови сънародници. Каза, че били от пилотния проект за внасяне на работна ръка по новата инициатива на правителството. Засега помагали в кухнята. Били донесли и няколко нови традиционни рецепти. По принцип съм отворен към новото и затова реших да опитам супа "Нуакмунши.....", абе номер 17 в менюто!
След десет минути супата беше пред мен. Беше вкусна! Загледах се през прозореца, сърбайки и с удовлетворение се замислих, че вече сме нормална държава - щом почнахме да внасяме работна ръка и да даваме зелени карти.
Изведнъж налапах нещо пластмасово. Изплюх го бързо.
Беше червена капса.
www.dneska.com

Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска имах да копирам разни документи и заседнах на ксерокса за половин час. В съседната стая при главния счетоводител влязоха шефа и др. Петров. Счетоводителят е стар и доказан професионалист със стажове в СССР и Куба. Изпитан боец. Но явно нещо беше сгафил. Др. Петров така викаше, че дори и ксерокса, модел 1993 г. не можеше да го заглуши. Отначало счетоводителят нападаше, но постепенно премина в защита и накрая в глуха отбрана, признавайки: "Добре де, ще го пишем като грешка на растежа!" Това вече вбеси другите двама и се изля същинска тирада:
"Грешката на растежа, Златев, беше преди 10-ти, когато всичко беше общо! Сега всичко това е наше и нямаме право на грешки! Защото иначе няма да има и растеж!"
Това наистина ме обърка. Преди 10-ти ни учеха, че всичко е общо т.е. наше и затова да бачкаме без грешки. Сега чорбаджиите пък повтарят, че фирмата е като крава от която всички се храним. Та да работим яко и ще сме добре т.е. един вид фирмата е пак наша. От това общо обаче полза няма. Или както се казва в една песен: "Всичко ни принадлежи, но нека се разходя и видя кое е мое!" Взех документите и тръгнах към офиса си.
Вратата на маркетинг отдела беше отворена и вътре някой пееше: "Няма не искам, няма недей! Аз съм твоят маркетингов змей!"
www.dneska.com

Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска ми се спи ужасно. Снощи комшиите имаха чалга парти. Те са от типа "никой не мой ма върни на селу" и се нанесоха в блока преди месец. Той е шофьор на бързооборотни стоки. Тя е магазинерка наточена по последна мода (нека им запушим устите на гражданята!) и през половин час е пред магазина с кафето и цигарата. Откак се нанесоха входа пропищя. Тя се разхожда по токчета по теракота, той изхвърля боклука през балкона за радост на помиярите долу, а и двамата дънят яко чалга. Това, че пушат в асансьора и си тупат килимите през балкона вече го приехме за нормално. Съседите се опитаха да им направят забележка, но мъжкарят здраво им се оръби. Излезе му име на простак и вече никой не го закача. Та снощи явно се бяха събрали с още няколко техни селски и направиха чалга купон показно! Продавачката беше конферансие и обявяваше песните по микрофон. Другите ревяха, свиреха, пееха, скачаха, блъскаха и хвърляха бутилки през балкона (за беда на помиярите долу). Абе така се веселяха, че явно им идваше отвътре на 100%! А на програмата би завидял всеки уважаващ себе си фолк клуб. То това "Шампанскo и сълзи", "Карай на червено" (тук шофьорът ревеше най-силно), "Съблечи ме и с целувки облечи ме" (тук се включи и водещата) - абе с една дума: Както трябва!
В 3 ч. се обадих на органите. Дойдоха след половин час. Оказа се, че се познават с шофьора и им пуснаха "И ловец съм и рибар съм, на закона..." След още половин час партито свърши.
Казват, че за простотията няма почивен ден. Понякога май работи и извънредно!
www.dneska.com


Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска черпи Ина. Въпреки че фирмената структура е плоска до неузнаваемост, то това не изключва повишения. Официалната й заплата се вдига от 220 на 500 лв. Е, от друга страна съответно счетоводителят и шефът ще й дават по малко под масата, така че накрая реално пак ще взема същото. Но поне малко е излязла от здрача наричан сива икономика. Пък и така ще може да покаже някакви реални доходи и да вземе кредит. Или както казва Конфуций: Не давай на гладния риба, а въдица да си я улови! Та за това Ина черпи и е радостна на "повишението".
Не съм виждал шефа да чете китайски мъдреци, но как да не му се възхитиш на похватите! Повишава заплати и повдига духа на колектива без да дава повече пари! Преди той е ходил на мениджмънт курс в Англия, сега ония трябва да дойдат да ги научи той тук на хватки.
Ето, че и ние даваме нещо на Европейския Съюз! И това ме прави горд, че съм българин!
www.dneska.com



Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска дават заплатите. Ама не онези, които ги превеждат по банкова сметка на 22-ри. Днеска дават истинските заплати. Или поне част от тях. Системата във фирмата е стройна. И поне на книга доста плоска. Всички по договор сме назначени като технически секретари с възнаграждение 220... Лева, не волта. Въпреки че напрежението между колегите понякога е горе-долу толкова. Та значи всички сме секретари и оттам нататък можеш да се ориентираш само по визитните ни картички кой какъв е. Част от останалите пари от реалната заплата ги дава счетоводителят на 25-и. Подписваш там някъде и се измъкваш. Е, вярно без разписка, но пък айде сега няма да се формализираме! Хората пари ми дават, аз ще тръгна да се заяждам. Нали на интервюто казах, че мога да работя в екип!
Последната част от парите ги дава лично шефът. Този път няма и подписи. Всичко е на юнашко доверие. Това са и парите, с които шефът упражнява психологическо въздействие върху всички. Ако слушкаш, ще има. Ако не... може и да се позабавят.
Така е при нас. А май и при вас. Аз лично имам само двама приятели, които се разписват срещу това, което вземат реално.
www.dneska.com



Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска пътуваме обратно за България. Ако до последно не бях сигурен, че сме на правилния полет, то прекрачвайки вратата на самолета всички съмнения се изпариха яко дим. До нас жена на средна възраст облечена по последната мода на Капалъ Чарши водеше разговор с изтупан костюмар с изути обувки, че да му "починели краката". "Ах, г-н Иванов, как се радвам, че Ви виждам! Сигурно от Брюксел се прибирате?"
"Да, да, но минах и през Виена..."
"Ами то и аз бях при дъщерята в Милано, но се отбих при сина в Прага и сега се прибирам... Че то нали знаете - от вкъщи по-хубаво няма! Ама какво ли Ви разправям! То вие толкова години все по чужбина! Как издържате! Направо Ви се възхищавам! Вкъщи е най-хубаво!" Като че да подчертае това, в този момент се появи стюардесата и избоботи: "Вестници! Желаете ли вестници?" "А имате ли "Дневник"?", попитах аз. В следващия миг съжалих за каприза си, защото в лицето ми се стовари "Труд".
Жената до мен през пътеката идваше от Щатите и през целия полет се прехласваше и превъзнасяше (всяка втора дума на английски) как се радвала, че си идвала в родината за отпуската и че нали където и да отидем у нас си е най-добре, Българи сме все пак и т.н. Накрая ми писна и я попитах, защо не остане да живее в България? Тя ме погледна ужасено и изписка: "Ама как! Та там е невъзможно да се живее!"
Както и очаквах бакшиша от летището започна неговата: "Ох, страшна е тука! Всеки само краде! Не се наядоха, ей! Аз вече се чудя за какво блъскам с това такси! Само те ограбват!" Спряхме да зареди газ. Не спря брояча. Около 7 светофара и 77 псувни по-късно слязох, огледах се и въздъхнах.
Да... Бях обратно в реалността!
www.dneska.com


Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.

Днеска имах среща с приятел на шефа, който живее в Прага. Взех и секретарката за цвят. Уговорката беше в старинно ресторантче до Карловия мост. Още като влезе и ме върна с 25 години назад. Погледът, маниерите, гласът, държанието му - да, определено ДС. Всъщност той не го и криеше. Разказа ни за доброто старо време, когато бил в "разведката". Сега имал фирма в Прага. Подхвърлих му няколко лафа от сорта на: "Малко останаха истински професионалисти като Вас!", "Държавата има нужда от такива хора!", "Трябва да спасяваме отечеството!" и други подобни.
"Като пристигнах в Прага за първи път - взе да разправя той - бях стреснат от цялата космополитност на града. Все пак идвах от градче, което тогава наброяваше не повече от 7000 души. Но си казах - щом партията ми е гласувала доверие, трябва да се справя!"
Определено бе извървял дълъг път - държеше се сякаш ресторанта е негов, а за притеснение от големия град и дума не можеше да става. Закара ни до хотела с джипа си Porsche Cayenne. Вътре свиреше "Хей кажи ми облаче ле бяло". Направи ми впечатление, че спазваше всички знаци по пътя. Или се беше европеизирал или просто знаеше, че тук не минава номера с 50 евро в книжката. Пък и за какво да бърза? Явно беше с едни гърди напред в мисленето пред родните мутри, които вместо да се наслаждават на парите, колите и любовниците си, ще се избият да бързат по пътищата за ...гробищата.
Секретарката беше определено впечатлена и вече в хотела взе да повтаря: "Какъв стил, какъв финес...!" Погледнах я накриво и тя млъкна.
www.dneska.com


Всички права запазени! Съдържанието е плод на авторската фантазия. Всички имена са измислени.